Това е историята на Съветския съюз, история на милиони хора, които уж били репресирани или в резултат на гладуването през сталинско време били умрели в трудовите лагери. В света, в който живеем, едва ли някой не е чувал ужасните истории за смъртта и трудовите лагери на ГУЛАГ. Кой може да не е чувал за милионите умрели от глад и за милионите опозиционери, унищожени в Съветския съюз? В капиталистическите страни тези разкази се повтарят отново и отново в книги, вестници, по радиото и телевизията, във филми, а фантастичното число на милионите жертви на социализма през последните 50 години стремително расте.

Но откъде се взеха тези разкази и тези цифри? Кой стои зад всичко това? И следващия въпрос: кое в тези разкази е истина? Какво се е криело в архивите на Съветския съюз, отворени от Горбачов за исторически изследвания през 1989 г.? Авторите на митове винаги заявяваха, че всички тези разкази за милионите жертви в СССР по времето на Сталин ще се потвърдят, когато бъдат отворени архивите? И какво се случи, когато се отвориха архивите? Потвърдиха ли се тези разкази?

Тази статия ще покаже откъде се взеха сведенията за милионите умрели от глад и в трудовите лагери на Съветския съюз. След проучването на историческите изследвания, направени в съветските архиви, ние сме в състояние да представим информация под формата на конкретни данни относно реалното число на затворниците, времето на пребиваването им в затворите, и на тези, които са осъдени на смърт в сталинския Съветски съюз. Истината се отличава силно от митовете.

От Хитлер до Хърст, от Конкуест до Солженицин

Между Хитлер и Хърст, Конкуест и Солженицин има пряка историческа връзка. През 1933 г. в Германия се извършиха политически промени, които оставиха следи в световната история за десетилетия напред. На 30 януари Хитлер стана премиер-министър и новата форма на управление, възприела насилието и престъпвайки законите, започна да оформя своите очертания. За да закрепят властта в ръцете си, нацистите насрочиха нови избори на 5 март, използвайки всички средства за пропаганда, с които разполагаха, за да си осигурят победа.

Седмица преди изборите (на 27 февруари) нацистите запалиха Райхстага и обвиниха за това комунистите. На последвалите след това избори нацистите получиха17.3 млн. гласа и 288 депутатски мандата, т.е. около 48% от гласовете на избирателите ( ноември 1932 г. те бяха получили 11.7 млн. и 196 депутатски мандата). Веднага след като Компартията беше забранена, нацистите започнаха репресии срещу социалдемократите и профсъюзното движение, и първите концентрационни лагери започнаха да се пълнят с привърженици на всички леви партии. На 24 март Хитлер прокара през Райхстага закон, който осигури абсолютната му власт за 4 години. От това време се започна откритото преследване на евреите, които допълниха концентрационните лагери, където вече бяха вкарани комунистите и социалдемократите. Политиката на Хитлер набираше скорост: бяха отменени международните съглашения от 1918 г., които налагаха ограничения върху производството на оръжие и милитаризацията на Германия. Въоръжаването на Германия тръгна с бързи темпове.

Такава беше ситуацията на международната арена, когато започнаха да се зараждат митовете относно глада и репресиите в Съветския съюз.

Украйна като немска територия

Верен привърженик на Хитлер в немското ръководство беше Гьобелс, министър на пропагандата, човек, отговарящ за насаждане на нацистката мечта в съзнанието на немския народ. Мечтата за расово чист народ, живеещ във Велика Германия, страна с обширно жизнено пространство. Това жизнено пространство включвало в себе си територия на изток от Германия, много по-голяма, отколкото е самата Германия, която германските нацисти им предстоеше да завземат. През 1925 г. в „Моята борба” Хитлер написа, че Украйна съставлява съществена част от немското жизнено пространство. Украйна и другите страни от Източна Европа са собственост на немската нация, която трябва да бъде използвана за благото на немците. В съответствие с нацистката пропаганда, немският меч трябва да освободи тези територии, за да се създаде жизнено пространство за немската раса. С помощта на немските технологии и предприемчивост Украйна е трябвало да се превърне в зърнопроизводителен район на Германия. Но отначало Германия е трябвало да освободи Украйна от населяващите я „недоразвити полухора”, които трябвало да работят като роби в немските домове, във фабриките и селскостопанските владения – навсякъде, където това е необходимо за немската икономика.

Завоюването на Украйна и другите области на Съветския съюз означаваше война със Съветския съюз и за тази война нацистите се готвеха отрано. Затова нацисткото министерство на пропагандата начело с Гьобелс започна кампания около мнимия геноцид, организиран от болшевиките в Украйна, ужасния период на катастрофален глад, наложен от Сталин, за да застави селячеството да се съгласи с политиката на социализма. Целта на нацистката пропаганда беше да подготви световното обществено мнение за освобождението на Украйна от немските войски. Независимо от огромните усилия на нацистката кампания около мнимия „геноцид” в Украйна не се получи значителен успех в света, ако не се считат няколкото публикации в английската преса. Хитлер и Гьобелс се нуждаеха от помощ относно разпространението на клеветническите слухове за Съветския съюз. Тази помощ те намериха в САЩ.

Уилям Хърст – съмишленик на Хитлер

Уилям Рандолф Хърст – така се нарича мултимилионерът, който се постара да помогне на нацистите в тяхната ненавистна пропаганда против Съветския съюз. Знаменитият вестникарски магнат Хърст придоби известност като баща на „жълтата преса”, основана на сензациите. Хърст започна своята кариера като редактор на вестници през 1885 г., когато неговият баща Джордж Хърст, минно-промишлен милионер, сенатор и собственик на вестници, го сложи да ръководи “Сен Франсиско дейли икзаминър”. Това сложи началото на вестникарската империя на Хърст, империя, която оказа мощно влияние върху умовете на американците.

След смъртта на баща си Хърст продал всички наследени от него акции от минната промишленост и започнал да влага парите си в журналистиката. Първата му придобивка беше “Ню Йорк морнинг джърнал”, обикновен вестник, който Хърст превърна в „парцал със сензации”. Той купуваше своите истории на всякаква цена и ако не се случеше подходящо зверско убийство или нещо голямо, журналистите и фотографите е трябвало сами да го изфабрикуват. Това е отличителната черта на жълтата преса: лъжата и изфабрикуваните лъжливи сензации, представени като истина.

Измислиците на Хърст го направиха милионер и много влиятелна личност във вестникарския свят. През 1935 г. той беше един от най богатите хора в света, състоянието му се оценяваше на 200 млн. долара. След като купи “Морнинг джърнал”, Хърст продължи да изкупува и учредява ежедневници и седмичници навсякъде из Съединените щати. През 1940 г. Хърст беше собственик на 25 ежедневни и 24 седмични вестника, 12 радиостанции, 2 световни новинарски агенции, едно предприятие за производство на нови филми, киностудията “Космополитан” и много други. През 1948 г. той купи една от първите американски телевизионни станции – “BWAL-TV” в Балтимор. Вестниците на Хърст се продаваха в 13 млн. екземпляра ежедневно и имаха около 40 млн. читатели. Всеки трети възрастен в САЩ четеше ежедневно вестниците на Хърст. Освен това милиони хора от целия свят получаваха информация от пресата на Хърст чрез съобщенията на информационните агенции, филмите и вестниците, които се превеждаха и отпечатваха в огромни количества из целия свят.

Цифрите, представени горе, показват в какъв размер империята на Хърст можеше да влияе върху американската политика, а дори и на политиката в света. И това влияние беше насочено към недопускане включването на САЩ през Втората световна война на страната на Съветския съюз и към подкрепа на започнатия през 1950 г. от Маккарти антикомунистически „лов на вещици”.
Светогледът на Хърст беше ултраконсервативен, националистически и антикомунистически. Той се отличаваше с крайно десни възгледи. През 1934 г. Хърст направи пътешествие до Германия, където беше приет от Хитлер като гост и съмишленик. След пътешествието във вестниците на Хърст се появи серия от статии против социализма, против Съветския съюз и конкретно против Сталин. Хърст се опитваше да използва своите вестници за неприкрита фашистка пропаганда, публикувайки статии на Гьоринг, дясната ръка на Хитлер. Протестът на читателите обаче го застави да прекрати тези публикации. И така, след посещението на Хърст при Хитлер американските вестници се напълниха с „описания” на ужасите, ставащи в Съветския съюз – убийства, геноцид, робство, разкол в управляващата върхушка, глад сред населението. На тази тема новините се фабрикуваха почти ежедневно. Материалите за Хърст постъпваха от Гестапо – политическата полиция на нацистка Германия. На първите страници на вестниците често се появяваха карикатури на Сталин, изобразен във вид на убиец, с кинжал в ръката. Не трябва да забравяме, че тези статии се четяха ежедневно от 40 млн. души в САЩ и милиони по целия свят.

Митът за глада в Украйна

Една от първите кампании на хърстовската преса против Съветския съюз се състоеше в непрекъснато повдигания въпрос за милионите умиращи от глад в Украйна. Тази кампания започна на 18 февруари 1935 г. със заглавие на първата страница в “Чикаго Америкън”: „ 6 милиона души умрели от глад в Съветския съюз”. Използвайки материали, предоставени от нацистка Германия, Хърст – вестникарският барон и привърженик на фашистите – започна да печата фалшификации за геноцида, задачата на които е да убеди читателите, че болшевиките съзнателно извършват престъпления, ставащи причина за гибелта на няколко милиона жители на Украйна от глад. Всъщност това, което ставаше в Съветския съюз в началото на 30-те години, може да се нарече голяма класова битка, в която бедните селяни се вдигнаха против богатите селяни – собственици, кулаци, и започнаха борба за колективизацията, за колхозите.

Класовата борба в село, в която бяха въвлечени пряко или косвено 120 млн. селяни, несъмнено се отрази на стабилността на селскостопанското производство и намали производството на хранителни продукти в някои области. Недостигът на храни отслаби хората и доведе до увеличаване броя на жертвите от епидемни болести. Болестите тогава бяха, макар и тъжен, повсеместен факт. Между 1918 и 1920 г. епидемията от испански грип стана причина за смъртта на 20 млн. души в САЩ и Европа, но никой не осъди правителствата на тези страни за убийство на своите граждани. Остава фактът, че тези правителства не биха могли да противопоставят нищо срещу епидемия от този род. Едва с откриването на пеницилина по време на Втората световна война стана възможна ефективната борба с епидемиите.

Статиите в хърстовската преса, твърдящи, че в Украйна са измрели милиони от глад, умишлено провокиран от комунистите, се съпровождаха със живописни и сензационни детайли. Хърстовската преса използва всичко възможно да представи лъжата като истина и успя да направи обрат в общественото мнение на капиталистическите страни против Съветския съюз.

Такъв е източникът на първия гигантски мит, изфабрикуван в потвърждение на това, че в Съветския съюз загинали милиони хора. На вълната на разгърнатия от пресата протест против „организирания от комунистите глад” никой не се интересува от контрааргументите на Съветския съюз и пълното разобличаване на хърствоските лъжи. Такава ситуация просъществува от 1934 до 1987 г. За повече от 50 години няколко поколения в света израснаха с тези измишльотини, създаващи негативни представи за социализма в Съветския съюз.

Империята от средства за масова информация на Уилям Хърст през 1998 г.

Уилям Хърст умря през 1951 г. в дома си в Бевърли Хилс ( Калифорния), оставил след себе си империя от средства за масова информация, която до ден-днешен продължава разпространяването на реакционни съобщения по целия свят. Корпорацията на Хърст е едно от най-крупните предприятия в света, обединяваща над 100 компании и използваща труда на 15 000 работника. Днес империята включва вестници, списания, книги, радио, телевизия, кабелни телевизии, новинарски агенции и мултимедии.

След 52 години лъжи излиза истината

Нацистката кампания за дезинформация относно глада в Украйна не завършва с гибелта на нацистка Германия. Напротив, тя беше подхваната от ЦРУ и МИ-5. На нея винаги са й отделяли особено внимание в пропагандната война против Съветския съюз. Антикомунистическият „лов на вещици” разгърнат от Маккарти, се нуждаеше от разкази за умрелите от глад в Украйна. През 1953 г. този въпрос беше разгледан в книгата „Черните дела на Кремъл”. Нейното издаване се финансира от украинската емиграция – хора, сътрудничили на нацистите през Втората световна война, на които американското правителство е предоставило политическо убежище, провъзгласявайки ги за „демократи”.

След като беше избран за американски президент, Рейгън започна през 80-те години на 20 век кръстоносен поход против комунистите и пропагандата за милионите умрели от глад в Украйна беше възродена. През 1984 г. някой си професор от Харвард публикувал книгата „Животът на човека в Русия”. Книгата повтаряла измисленото от хърстовската преса през 1934 г. По този начин през 1984 г. нацистката измишльотина от 30-те години на 20 век беше възобновена, но този път под респектиращия покрив на американския университет. Но с това работата не свърши. През 1986 г. се появи нова книга – „Скръбна жътва”( Harvester Of Sorrow). Авторът на книгата – бивш английски разузнавач, сега професор от Стамфордския университет (Калифорния) Робърт Конкуест. За „работата” върху книгата Конкуест получил хонорар от 80 хил. долара от Организацията на украинските националисти (ОУН). Същата организация през 1986 г. плати снимките на филма „Жътва на отчаянието”, в който между впрочем е използван материал от книгата на Конкуест. Времето на отпечатването на тази книга и изработването на филма е ознаменувано с грамаден брой жертви на глада в Украйна – чак до 15 милиона – лъжа, разпространявана от пресата на Хърст, възпроизвеждана в множество издания и филми, и влязла в съзнанието на обикновените хора.

Канадският журналист Дъглас Тотъл съвсем точно показваше фалшификацията в своята книга „Мошеничество, глад и фашизъм. Митът за геноцида в Украйна от Хитлер до Харвард”. Тази книга е публикувана в Торонто през 1987 г.. Тотъл доказва, че страховитите фотографии на гладни деца са направени по време на гражданската война, интервенцията на чуждестранните армии и тогавашния глад, и са взети от издание от 1922 г. Дъглас Тотъл привежда данни, лежащи в основата на съобщения за глад през 1934 г. Пример за разобличаване на тенденциозни изкуствени лъжи е следният факт: журналистът, дълго време снабдяващ хърстовската преса с фотографии и репортажи от гладуващите райони в Украйна, Томас Уолкър, се оказа, че е човек който никога не е бил в Украйна. Даже в Москва е бил не повече от 5 дни. Този факт е бил разкрит от московския кореспондент на американския вестник „Нейшън” Люис Фишър.

Фишър открил също, че журналистът М.Перът, кореспондент на хърстовските вестници, работещ в Украйна, е изпращал на Хърст съобщения за високите реколти, получени през 1933 г. в СССР. Тези репортажи не са публикувани и до сега. Тотъл открил също, че журналистът, пишещ отчетите за украинския глад, Томас Уолкър, в действителност е бил Робърт Грант, осъждан, а след това изчезнал от затвор в Колорадо. Този Уолкър или Грант бил арестуван след завръщането си в САЩ и на разпита признал, че никога не е бил в Украйна. Лъжата относно милионите измрели в Украйна от глад през 30-те години, уж организирани от Сталин, се разкри едва през 1987 г. Хърст, фашистите, полицейският агент Конкуест и другите, формирали мнението на милиони хора, с фалшиви данни. Дори сега нацистко-хърстовските измишльотини все още се повтарят в изданията, написани с пари на реакционните сили.

Хърстовският печат, имащ монополно положение в много щати на САЩ и имащ новинарски агенции по целия свят, беше значим рупор на Гестапо. В света, където господства монополистичния капитал, е напълно в неговата власт да преобразува гестаповската лъжа в „истина”, идваща от дузина вестници, радиостанции и ТВ-канали по целия свят. Когато изчезна Гестапо, кампанията за война срещу СССР беше подхваната от ЦРУ. Антикомунистическите настроения в американския печат не намаляха ни на йота.

Робърт Конкуест – главният фантазьор

Човекът, когото така широко цитира буржоазният печат, този истински оракул на буржоазията, заслужава определено внимание. Роберт Конкуест е един от двамата най-четени автори за милионите умрели в Съветския съюз. Той е създателят на всички митове и лъжи за Съветския съюз, появили се на бял свят след Втората световна война. Конкуест е известен преди всичко с книгите си „Големият терор” (1969 г.) и „Скръбна жътва”(1986 г.). Той пише за милионите умрели от глад в Украйна, в трудовите лагери ГУЛАГ и в периода на репресиите 1936-38 г., ползвайки като източници на информацията си намиращите се в изгнание украинци, живеещи в САЩ и принадлежащи към крайно десните партии, хора, които навремето са сътрудничили на нацистите. Много от героите на Конкуест са били известни като военни престъпници, ръководили или участвали в масовите унищожения на евреи в Украйна през 1942 г. Един от тези хора, Микола Лебед, осъждан като военен престъпник след Втората световна война, беше шеф на полицията в Лвов по време на фашистката окупация и ръководеше разправата над евреите през 1942 г. През 1949 г. ЦРУ изсели Лебед от САЩ, където той работеше като източник на дезинформация.

Стилът на Конкуест се характеризира с фанатичен антикомунизъм. В книгата си от 1969 г. той ни съобщава, че умрелите от глад в Съветския съюз през 1932-33 г. били 5-6 милиона души, като половината от тях са жители на Украйна. Но през 1983 г. при Рейгън Конкуест разпростря глада до 1937 г. и увеличи броя на жертвите до 14 млн.! Както се оказа, такива твърдения се възнаграждават щедро: през 1986 г. самият Рейгън поръча на Конкуест да напише материал за неговата президентска кампания, за да „подготви американския народ за съветско нахлуване”. Този текст беше направен под формата на въпроса: „Какво да правим, когато дойдат руснаците? Книга за оцелелите.” Наистина, странни думи в устата на професор по история! Но не са странни за човека, занимавал се цял живот с лъжи за Съветския съюз и Сталин.

Миналото на Конкуест беше обнародвано във вестник „Гардиън” от 27 януари 1978 г. в статия, която го описва като бивш агент на отдела за дезинформация в британското разузнаване, т.е. „Информационно-изследователски отдел” (ИИО). Този отдел е създаден през 1947 г. (първоначално се наричал „комунистическо информбюро”), главна задача на който е била борбата с комунистическото влияние в целия свят чрез насаждане на съответстваща информация сред политици, журналисти и други, които от своя страна да влияят на общественото мнение. Дейността на ИИО както във Великобритания, така и зад граница беше многостранна. Когато през 1977 г. ИИО беше формално разпуснат в резултат на разкриване връзките му с крайно десните, се оказа, че само във Великобритания над 100 от най-известните журналисти са имали контакт с ИИО, който редовно ги снабдявал с материали. Това е било обичайно за редица големи английски вестници, например „Файненшъл Таймс”, „Дъ Таймс”, „Икономист”, „Дейли Мейл”, „Дейли Мирър”, „Ди Експрес”, „Дъ Гардиан” и др. Фактите, обнордвани в „Дъ Гардиан” след това, разкриват по какъв начин тайните служби могат свободно да манипулират новините за най-широката публика.

Робърт Конкуест е работил в ИИО от създаването му до 1956 г. „Работата” на Конкуест била принос в т.нар. „черна история” на Съветския съюз, представяна за истина сред журналистите и сред всички, които оказват влияние върху общественото мнение. След като формално напуска ИИО, Конкуест продължи да пише книги по поръчка на специалните служби, ползвайки се от тяхната финансова подкрепа. Книгата му „Големият терор” – основен документ на десните по въпросите на класовата борба, разгоряла се в Съветския съюз през 1937 г., е фактически преработка на материалите, които е написал за секретните служби. Книгата е завършена и публикувана с помощта на ИИО. Третото издание на книгата е купено от “Praeger Press”, обикновено публикуващо литература от ЦРУ. Книгата на Конкуест е била предназначена за представяне на „полезните глупаци”, като университетските професори и работещите в печата, радиото и телевизията, за да разпространяват лъжите на Конкуест сред населението. За реакционните историци този човек и досега си остава един от най-авторитетните изследователи-съветолози.

Александър Солженицин

Другата личност, която неизменно се асоциира с книгите и статиите за лишените от живот и свобода в Съветския съюз, е руският автор Александър Солженицин. Той става известен в целия капиталистически свят в края на 60-те год. благодарение на книгата му „Архипелаг ГУЛАГ”. Той самият е бил осъден през 1946 г. на 8 години трудов лагер за контрареволюционна дейност, изразяваща се в разпространяване на антисъветски пропагандни материали. Според Солженицин войната против фашистка Германия през Втората световна война е можела да бъде избегната, ако съветското правителство беше постигнало компромис с Хитлер. Солженицин също осъжда съветското правителство и лично Сталин за ужасните последици от войната за народите от Съветския съюз, при това много по-силно отколкото осъждаше Хитлер. Солженицин не скриваше своите симпатии към фашистите. Той е осъден като изменник.

Публикациите на Солженицин започнаха през 1962 г. в Съветския съюз със съгласието и помощта на Никита Хрушчов. Първата му публикувана книга е „Един ден на Иван Денисович”, посветена на затворническия живот. Хрушчов използва материалите на Солженицин като таран за разрушаване на сталинското наследство. През 1970 г. Солженицин получи Нобелова награда за литература за книгата му „Архипелаг ГУЛАГ”, след което книгите му започнаха да се печатат на Запад в огромни тиражи, а техният автор стана едно от най-ценните оръдия на империализма за разрушаване на социализма в Съветския съюз. Неговите материали за трудовите лагери се присъединиха към пропагандата за милионите жертви, които, ако вярваме на буржоазните средства за масова информация, уж са умрели в Съветския съюз.

През 1974 г. Солженицин се отрече от съветското си гражданство и емигрира в Швейцария*, а след това в САЩ. Тогава капиталистическата преса го представяше като голям борец за свобода и демокрация. Неговите профашистки симпатии се премълчаваха, тъй като биха направили фигурата на нашия „борец против социализма” крайно непривлекателна.

В САЩ Солженицин често беше канен за изказвания на влиятелни събрания. Той беше главният оратор на обединените конгреси на Американската федерация на труда и конгреса на производствените профсъюзи през 1975 г. А на 15 юли 1975 г. беше поканен да прочете лекция за ситуацията в света в американския Сенат! Неговите лекции представляват яростна агитация от най-реакционни позиции. Между другото, той агитираше за ново нахлуване във Виетнам и то след поражението, което претърпя там САЩ. Нещо повече, след 40 години фашизъм в Португалия, когато ляво-радикалните офицери взеха властта в хода на народната революция от 1974 г., Солженицин се нае със задачата да агитира за военно нахлуване на САЩ в Португалия, която, според него, ще влезе във Варшавския договор, ако САЩ не предприемат интервенция! В своите лекции Солженицин винаги оплакваше освобождаването на португалските колонии в Африка. Но, разбира се, главна тема в речите на Солженицин винаги е била мръсната война против социализма – от приписваното изтребване на няколко милиона души в Съветския съюз до десетки хиляди американци, уж затворници, превърнати в роби в социалистическия Северен Виетнам. Последната идея на Солженицин, че американците са използвани в качеството на роби в Северен Виетнам, намери достойна екранизация във филма „Рамбо-ІІ”.

Американските журналисти, осмелили се да пишат за нуждата от мирно съществуване между САЩ и Съветския съюз, бяха заклеймявани от Солженицин като потенциални изменници.

Солженицин се обяви също за нарастване на американската военна мощ против Съветския съюз, който, както той заявява, има превъзходство над САЩ при танковете и авиацията 5 до 7 пъти, в атомното оръжие 2-3, дори 5 пъти. Лекциите на Солженицин изразяваха позицията на крайно реакционните сили. Но самият той отиде на още по-реакционни позиции, публично поддържайки фашизма.

Поддръжка на фашиста Франко

След смъртта на Франко през 1975 г. фашисткият режим в Испания започна да губи контрол върху политическата ситуация, а в началото на 1976 г. събитията в Испания завладяха световната общественост. В страната започнаха стачки и демонстрации с искане за свобода и демокрация, и наследникът на Франко крал Хуан Карлос беше принуден много внимателно да проведе някои либерални реформи, за да успокои социалното напрежение.

В този извънредно важен момент Солженицин отиде в Мадрид и даде интервю за програмата „Директисимо-1” в съботната вечер на 20 март в най-гледаното телевизионно време ( виж испанските вестници „АВС” и „УА” от 21.03.1976 г.). Солженицин, въпросите към когото са били зададени предварително, се възползвал от случая, за да направи пълен набор от реакционни изявления. Той нямал намерение да поддържа така наречените либерални мерки на краля. Напротив, Солженицин бил предпазлив към демократичните реформи. В телевизионното си интервю той заявил, че 110 млн. руснаци са загинали като жертви на социализма и сравнил „робството, на което е подложен съветският народ” със свободата, която е имало при испанската диктатура. Солженицин също така осъдил прогресивните „утопични” кръгове, разглеждащи испанския режим като диктатура. Под прогресивни той имал предвид всякакви представители на демократичната опозиция, било либерали, социалдемократи или комунисти. „Миналата есен – казал Солженицин, световното обществено мнение се беше загрижило за съдбата на испанските терористи ( т.е. испанските антифашисти, осъдени на смърт от режима на Франко). През цялото време прогресивното обществено мнение едновременно иска да се демократизира политическата сфера и подкрепя тероризма.”. Всички, които са за бързи демократични реформи, ако се вярва на Солженицин, едва ли разбират, какво ще се случи утре и вдругиден. „В Испания утре ще бъде демокрация, но вдругиден ще може ли тя да избегне прехода към тоталитаризъм”.

На внимателния въпрос на журналиста не изглеждат ли подобни заявления като подкрепа на режимите, при които отсъстват демократически свободи, Солженицин отговорил: „Аз зная само една страна в света, в която няма свобода – това е Русия”. Солженициновите изявления по испанската телевизия бяха пряка поддръжка на испанския фашизъм, идеология, която той защитава и до днес. Това е и една от причините, поради която Солженицин започна да изчезва от полезрението на обществото след 18-годишно пребиваване в САЩ и отчасти изгуби подкрепата на буржоазните правителства. За капиталистите това беше небесен дар – да използват хора като Солженицин във войната против социализма, но всичко има граници. В новата капиталистическа Русия, която зависи от подкрепата на Запада, онези политически кръгове, които са заинтересувани от получаване на печалби при условията на буржоазна демокрация, фашизмът като алтернативен политически режим в Русия е малко пригоден за бизнес. Поради тази причина политическите планове на Солженицин за Русия са твърде непостижими, доколкото без помощта на Запада той нищо не представлява. Разбира се, Солженицин иска за бъдеща Русия възстановяването на самодържавието и традиционното руско православие. Дори най-надменните империалисти не са заинтересувани да подкрепят политическа глупост в подобни мащаби. А неговите поддръжници на Запад, ако искат, следва да го търсят сред най-твърдоглавите представители на крайната реакция.

Нацизъм, полиция и фашисти

По такъв начин най-ценните доставчици на буржоазните митове за милионите уж умрели и лежащи в затворите в Съветския съюз са: нацистът Уилям Хърст, шпионинът Робърт Конкуест и фашистът Александър Солженицин. Сред тях Конкуест има водеща роля, тъй като именно неговите данни използват буржоазните средства за масова информация по целия свят и дори е залегнала в основата на цели школи и направления, учредени в някои университети.

Работата на Конкуест без съмнение е първокласен образец на дезинформация. През 70-те години Конкуест получи огромна помощ от Солженицин и серия второстепенни фигури като Андрей Сахаров и Рой Медведев. Като допълнение, на различни места по света се появиха множество хора, отдали се на спекулации относно броя на жертвите, които винаги бяха щедро заплащани от буржоазния печат. Разкри се обаче истинското лице на тези фалшификатори на историята и истината беше окончателно установена. По указание на Горбачов за историците бяха открити секретните партийни архиви. От това се появиха последствия, за които никой не предполагаше.

Архивите разобличават пропагандната лъжа

Спекулациите по повод на милионите жертви на съветския режим са част от мръсната пропагандна война против Съветския съюз и поради това обясненията и опроверженията никога не намираха място в капиталистическия печат. Те бяха игнорирани, като в същото време на специалистите, купени от капитала, се дава толкова място, колкото искат за разпространяване на техните измислици. И що за измислици бяха това! Общото между изявленията на Конкуест и на другите „изследователи” относно милионите измрели и тикнати в затворите беше, че те са резултат от лъжливи статистически и оценъчни методи при отсъствие на каквато и да е научна база. За милионите жертви са виновни само фалшификаторите. Конкуест, Солженицин, Медведев и други използват статистика, публикувана в Съветския съюз (например преброяване на населението), към което прибавят предполагаемия прираст на населението, без да се отчита ситуацията в страната. По този начин те си правят изводи колко трябва да е броят на населението към края на дадената година. Хората, които не достигат, са обявени за мъртви или хвърлени в затворите по вина на социализма. Методиката е проста и същевременно съвършено мошеническа. При това, този начин на „откриване” на такива важни политически събития никога не се прилага, когато стане въпрос за Запада – това вероятно ще предизвика протеста на професорите и историците против фалшификацията. Но тъй като става въпрос за Съветския съюз, то фалшификацията е приемлива. Една от причините за това, без съмнение, е, че интересите на кариерата за професорите и историците са много по-важни отколкото професионалната чест.

Какви са окончателните цифри на „изследователите”? Съгласно Конкуест (оценката е от 1961 г.), 6 млн. души са умрели от глад в началото на 30-те години. Това число той увеличи през 1986 г. до 14 млн.. Що се отнася до броя на въдворените в ГУЛАГ, по мнение на Конкуест е имало 4 млн. затворници през 1937 г., в навечерието на чистката в партията, армията и държавния апарат. След като започва чистката, в периода 1937-38 г. към тях са добавени още 7 млн. затворници, оформяйки сумата 12 млн., въдворени в трудовите лагери през 1939 г. И тези 12 млн. според Конкуест са били само политически затворници! В трудовите лагери имало и углавни, които по брой значително надхвърляли политическите. Изхождайки от тези разсъждения, в съветските трудови лагери е имало 25-30 млн. затворници. Пак според Конкуест 1 млн. от политическите затворници са умъртвени между 1937-39 г., а други 2 млн. умрели от глад.

Общата сума за 1937-39 г. била 9 млн., от които 3 млн. умрели в затворите. Тези цифри били незабавно подложени от Конкуест на „статистическа обработка”, което му позволило да направи извода, че между 1930 и 1953 г. болшевиките избили не по-малко от 12 млн. политически затворници. Прибавяйки тези данни към вече посоченото число на умрелите от глад през 30-те години, Конкуест стигнал до извода, че болшевиките са убили 26 млн. души. При една от последните си манипулации с числата Конкуест твърдеше, че през 1950 г. в Съветския съюз има 12 млн. политически затворници.

Статистическите методи на Александър Солженицин общо взето са същите, както при Конкуест, но прилагайки тези псевдонаучни методи към други изходни данни, той стига до още по-сериозни изводи. Солженицин се съгласи с оценката на Конкуест за 6 млн. умрели от глад през 1932-33 г., но що се отнася до чистката от 1936-39 г., той смята, че тогава са умирали най-малко по 1 млн. ежегодно. Солженицин направи извода, че от началото на колективизацията до смъртта на Сталин през 1953 г. комунистите унищожили 66 млн. души. Освен това той изкарва съветското правителство отговорно за смъртта на 44 млн. съветски хора, които, както той твърди, били избити през Втората световна война. Изводът на Солженицин е: „ 110 млн. руснаци са паднали като жертва на социализма”. Що се отнася до затворниците, Солженицин пише, че техният брой в трудовите лагери до 1953 г. е 25 млн.

Горбачов отваря архивите

Колекцията от фантастични цифри, представена дотук, е резултат на много добре заплатени фабрикации, които се появиха в буржоазния печат през 60-те години и винаги се представят за верни факти, получени с помощта на научни методи. Зад тези фалшификации стоят западните секретни служби, главно ЦРУ и МИ-5. Влиянието на средствата за масова информация върху общественото мнение е толкова голямо, че тези цифри дори и сега се приемат за верни от огромен брой хора на Запад. С течение на времето тази позорна ситуация само се влошава. През 1990 г. в самия Съветски съюз, където Солженицин и другите добре известни „изследователи”, като Андрей Сахаров и Рой Медведев, не можаха да намерят подкрепа за многочислените си фантазии, настъпиха съществени изменения. В новия „свободен” печат, появил се по времето на Горбачов, всеки враждебен на социализма деятел беше приветстван като прогресивен. Започна безпрецедентен по своята спекулативност растеж на броя на умрелите и затворниците. Сега всичко се смеси в една група от десетки милиони жертви на комунизма. Истерията на новия, свободен печат при Горбачов доведе до по-нататъшен ръст на лъжите на Конкуест и Солженицин. Точно в това време Горбачов отвори архивите на ЦК за исторически изследвания. Частично и заради това, че в архивите е възможно да се намерят факти, които биха могли да хвърлят светлина върху истината. Но главно заради това, че дивите спекулации около броя на унищожените и затворените, за които се говореше толкова време, биха могли да бъдат потвърдени в деня, когато се отворят архивите. И Конкуест, и Сахаров, и Медведев, и други искаха това да стане. Но когато се отвориха архивите и изследователските отчети, основани на оригиналните документи, се появиха в пресата, се случи нещо странно. Неочаквано и свободният горбачовски печат, и спекулиращите с репресиите изгубиха интерес към архивите.

Резултатите от изследванията, направени върху архивните данни на ЦК на КПСС от руските историци Земсков, Дугинин и Клевник, които започнаха да се появяват в научните списания от 1990 г., изцяло се премълчаваха. Отчетите, съдържащи резултатите от тези исторически изследвания, съвършено противоречат на заявеното в „свободната преса”, че числото на жертвите ще надмине очакванията. Тяхното съдържание така и си остана непубликувано. Отчетите си останаха напечатани в малкодостъпните научни списания, практически неизвестни за голямата част от обществото. Отчетите за резултатите от научните изследвания едва ли можеха да се конкурират с истерията в печата, така че лъжите на Конкуест и Солженицин продължават да получават подкрепа от много слоеве на населението на бившия СССР. На Запад отчетите на руските изследователи на системата за наказания при Сталин бяха също пренебрегнати и от печата, и от телевизията. Защо?

Какво показаха руските изследвания

Изследванията на съветската наказателна система са представени на почти 9000 страници. Автори на отчети има много, но широко известни между тях са руските историци В.Н.Земсков, А.Н.Дугин, О.В.Клевник. Техните материали започнаха да се публикуват през 1990 г., а през 1993 г. бяха почти завършени и публикувани изцяло. Отчетите станаха известни на Запада в резултат на сътрудничеството между изследователите от различни страни. Удаде ми се да се запозная с две работи: едната, появила се във френското списание „Листоар” от септември 1993 г., написана от Никола Верт, старши изследовател от френския научно-изследователски център CNRS, и работата, публикувана в САЩ – в списание „Америкън Хисторикъл Ривю” от Дж. Арч Гети, професор по история в Калифорнийския университет Ривърсайд, в съавторство с Г.Т. Ритърспорн, учен от френския научно-изследователски център и руският изследовател В.Н.Земсков от Института за руска история ( отделение на Руската академия на науките – РАН). Днес се появиха и книги на тези изследователи.

Преди да продължа, за да се избегнат всякакви недоразумения, искам да поясня, че никой от учените, привлечени към тази работа, не е със социалистически възгледи. Напротив, техните възгледи са буржоазни и антикомунистически. Фактически много от тях са завършени реакционери. Това се казва, за да не си въобрази читателят, че ще бъдат представени изследвания на някой от „комунистическите заговорници”. Просто така се случи, че горепосочените изследователи разкриха лъжите на Конкуест и Солженицин, Медведев и сие, поставяйки професионалната си чест на първо място. Резултатите на руските изследователи дават отговор на огромното число въпроси за съветската наказателна система.

Ще поставим няколко много специфични въпроса и ще потърсим отговори на тях в списанията „Листоар” и „Америкън хисторикъл ривю”. Това ще е най-добрият начин да се поставят на обсъждане някои важни страни на съветската наказателна система.

Въпросите са:
1. Какво представлява съветската наказателна система?
2. Колко са били затворниците: политически и неполитически?
3. Колко хора са умрели в изправително-трудовите лагери?
4. Колко души са били осъдени на смърт до 1953 г., особено по време на чистката през 1937-38 г.?
5. Какъв е бил средният срок за пребиваване в затворите?

След отговорите на тези пет въпроса ще разгледаме наказанията, условно разделени на две групи, най-често споменавани във връзка с вкарването в затворите, а именно:
– кулаците, осъдени през 1930 г.;
– контрареволюционерите, осъдени през 1936-38 г.

Трудовите лагери в наказателната система на СССР

Да започнем с въпроса за произхода на съветската наказателна система. След 1930 г. съветската наказателна система е включвала затвори, трудови лагери, трудовите колонии ГУЛАГ, специалните открити зони и задължението за плащане на глоби. Някои заподозрени, били оставяни под арест, докато следствието установи виновен ли е или не, вследствие на което се дава под съд или се освобождава. В съда обвиняемите могат или да бъдат оправдани, или да бъдат осъдени. Ако се открие вина, подсъдимият може да бъде наказан с глоба, с различни срокове на затвор или в много редки случаи – с висшата наказателна мярка. Глобата се определяла като процент от работната заплата за известен период от време. Наказаните със затвор били изпращани в различни видове затвори в зависимост от простъпката си.

В трудовите лагери ГУЛАГ изпращали извършителите на сериозни престъпления ( убийства, кражби, изнасилвания, икономически престъпления и др.) Това в значителна степен се прилагало и спрямо осъдените за контрареволюционна дейност. Други престъпници, осъдени на повече от три години, също е можело да бъдат изпратени в трудовите лагери. След излежаване на известно време от наказанието затворникът е можел да попадне в трудова колония или в специална отворена зона.

Трудовите лагери били зони с огромни размери, в които затворниците живеели и работели под строго наблюдение. Да ги задължат да работят, е било обективна необходимост, доколкото обществото не е можело да вземе върху себе си този товар. Болните били освобождавани от работа. Възможно е през тези години хората да са смятали, че тази наказателна система е била ужасна, но възможности за нейното подобряване не са изнамерени. През 1940 г. е имало 53 трудови лагера.

Към ГУЛАГ също се числели 425 трудови колонии. Тези колонии били много по-малки, отколкото трудовите лагери, с не такъв строг режим и със слаб надзор. В тях изпращали затворници с малък срок на присъдите, хора, които били осъдени за леки политически или углавни престъпления. Те работели свободно във фабриките или на полето и били част от гражданското общество. В повечето от случаите цялата заплата, която изработвали с труда си, оставала за тях, като по този начин затворниците били поставяни при същите условия, както и другите работници.

Специалните открити зони били голяма част от селскостопанските територии за тези, които били изселени, например кулаците, чието имущество било отнето в хода на колективизацията. Други хора, вината на които е била по-малка (престъпление или политическа простъпка), също можели да отбиват своя наказателен срок в тези райони.

454 000 или 9 000 000

Вторият въпрос се отнася до съотношението между броя на политическите затворници и обикновените углавни престъпници. Този въпрос се отнася спрямо затворените в трудовите лагери, колониите ГУЛАГ и затворите (въпреки това, трябва да помним, че в трудовите колонии е имало и хора, само частично лишени от граждански права, т.нар. временно лишени от политически или граждански права). Представената долу таблица показва данни, публикувани в „Америкън хисторикъл ривю”, обхващаща период от 20 години, започващ от 1934 г., когато наказателната система е била подчинена на централното ръководство, до 1953 г., когато умира Сталин.

От представената таблица произтичат определени изводи. Като начало, да сравним данните с тези, които дава Робърт Конкуест. Той твърди, че през 1939 г. в трудовите лагери имало 9 млн. политически затворници и че още 3 млн. умрели през 1937-39 г. Да не забравяме, че Конкуест говори само за политически затворници! Отделно от тях той разглежда обикновените углавни, които, съгласно неговите уверения, били значително повече от политическите. Съгласно казаното от Конкуест, през 1950 г. имало 12 млн. политически затворници! Запознати с реалните цифри, лесно можем да разберем, че Конкуест е мошеник. Нито една от неговите цифри не съответства на истината. През 1939 г. общият брой на затворените във всички лагери, колонии и затвори се доближавал до 2 млн. От тях 454 хил. били осъдени за политически престъпления. А не 9 млн., както пише Конкуест. Умрелите в трудовите лагери наброявали 160 хил., а не 3 млн., както твърди Конкуест. През 1950 г. имало 578 хил. политически затворници в трудовите лагери, а не 12 млн. А сега ще си позволя да напомня, че Робърт Конкуест и досега си остава един от водещите авторитети за противниците на комунизма. Сред реакционните псевдоинтелектуалци Р.Конуест е божество.

Що се отнася до цифрите, огласени от Солженицин – 60 млн., умрели в трудовите лагери – не е необходимо да ги коментираме. Абсурдността им е повече от очевидна. Трябва да имаш много голямо въображение, за да поддържаш подобно заблуждение.

Хайде сега да се абстрахираме от измишльотините и да се опитаме да анализираме статистиката, отнасяща се до ГУЛАГ. Първият въпрос, който се налага, е как да се отнасяме към внушителното (2.5 млн.) число затворници? Всеки вкаран в затвора е живо доказателство, че обществото още не е достатъчно развито, за да се предостави на всеки гражданин всичко, което е нужно за пълноценния му живот. От тази гледна точка 2,5 млн. е критика към самото общество.

Вътрешните и външните врагове

Многото хора, които са били в затвора, искат съответното обяснение. Съветският съюз беше държава, която скоро беше отхвърлила наследството от феодализма, остатъци от което в областта на правата на човека често са били бреме за обществото. В отживялата система, каквато се явява самодържавието, работниците бяха осъдени на нищета, а човешкият живот имаше незначителна стойност. Кражбите и насилието са се наказвали изключително строго. Всяко опълчване срещу самодържавието обикновено завършвало с убийства, смъртни присъди и необичайно дълги срокове затвор. Тези обществени отношения и навици изискваха допълнително време за преодоляване, което се отрази и на общественото развитие на СССР, и на възгледите по отношение на престъпниците.

Друг фактор, който следва да се има предвид, е, че СССР в началото на 1930-те години е наброявал 160-170 млн. жители и е бил пред сериозна заплаха от страна на чуждите държави. В резултат на огромните политически промени, станали в Европа през 30-те години на 20 век, главната заплаха от война идваше от нацистка Германия, като същевременно западният блок от държави кроеше интервенционистки планове. Това състояние на нещата беше обобщено от Сталин през 1931 г. със следните думи: „Ние сме изостанали от напредналите страни с 50-100 години. Трябва да изминем този път за 10 години. Или ще направим това, или ще ни смачкат”. След 10 години на 22 юни 1941 г. Съветският съюз беше нападнат от нацистка Германия и нейните съюзници. Съветското общество трябваше да положи огромни усилия през периода 1930-40 г., когато основната част от общественото богатство беше предназначена за подготовката за отбрана. Предвид това народът работеше интензивно, а получаваше малко за удовлетворяване на личните си потребности. Беше отменено въвеждането на седемчасов работен ден през 1937 г., а през 1939 г. практически всеки неделен ден беше работен**. Това беше труден период, в който войната влияеше на развитието на обществото в течение на две десетилетия (30-те и 40-те години на 20 век). Войната струваше на Съветския съюз 25 млн. човешки живота, а половината от страната беше превърната в пепел. През това време престъпността прояви тенденция на повишаване, тъй като отделните хора се опитваха да осигурят себе си, не виждайки друга възможност за подобряване на своето съществувание. В това трудно време Съветският съюз държеше в затворите най-много 2.5 млн. души, т.е. 2.4% от възрастното население. Как да оценим това? Много ли е, малко ли е?
Да започнем отново да сравняваме.

Затворниците в САЩ са повече

Колко хора се намират в затворите на САЩ, най-богатата страна в света, с население 252 млн. души, потребяващи 60% от световните ресурси? Страна, която не я заплашва война и където няма дълбоки социални размествания, влияещи на икономическата й стабилност?

Едва ли може да се нарече новост разпространеното през август 1997 г. от информационната агенция “FLT-AP” съобщение, че броят на затворниците в САЩ през 1996 г. е бил 5.5 млн. души. Тази цифра означава повишение в сравнение с 1995 г. и показва, че броят на углавните в САЩ е 2.8% от възрастното население. Тези данни са абсолютно достъпни за всички, които имат отношение към северноамериканското правосъдно министерство. Броят на затворниците в САЩ сега е с 3 млн. повече, отколкото когато и да било в СССР! В затворите на Съветския съюз е имало максимум 2.4% затворници. В САЩ този показател е 2.8% и той расте. Съгласно справката на Министерството на правосъдието от 18 януари 1998 г. броят на затворниците в САЩ за 1997 г. се е увеличил с 96 100 души.

В съветските трудови лагери наистина режимът е бил жесток и труден за затворниците. Но какво да кажем тогава за сегашната ситуация в САЩ, където обикновено явление е насилието, наркотиците, проституцията, сексуалното робство (ежегодно в затворите на САЩ стават 290 хил. изнасилвания)? Никой не се чувства в безопасност в американските затвори! И то днес, в обществото на богатите, както никога преди!

Важен фактор – отсъствие на лекарства

Сега да разгледаме третият въпрос. Колко хора са умрели в трудовите лагери?

Броят им се колебае от година на година от 5.2% през 1934 г. до 0.3% през 1953 г. Смъртността в трудовите лагери беше свързана с общия недостатък на ресурси в обществото като цяло, в частност с недостига на лекарства, необходими за борба с епидемиите. Този проблем е стоял не само пред трудовите лагери, но и пред цялото общество, както и пред огромното болшинство от страните в света. Когато след Втората световна война бяха изобретени и влязоха в употреба антибиотиците, ситуацията се измени радикално. Фактически най-лоши бяха военните години, когато нацистките варвари създадоха крайно трудни жизнени условия за всички съветски граждани. През тези четири години повече от половин милион души са умрели в трудовите лагери – това е половината от общия брой смъртни случаи за целия разглеждан 20-годишен период. Да не забравяме, че през това време във войната са загинали 25 млн. от тези, които са били на свобода. През 1950 г., когато условията на живот в Съветския съюз се подобриха, а антибиотиците влязоха в практиката, броят на умрелите в затворите се снижи до 0.3 %.

Да преминем към четвъртия въпрос: колко хора са получили смъртно наказание до 1953 г., в частност в хода на чистките през 1937-38 г.?

Ние вече отбелязахме твърдението на Робърт Конкуест, че болшевиките убили 12 млн. политически затворници в трудовите лагери между 1930 и 1953 г., от тях около 1 млн. били убити в периода 1937-38 г.. Цифрите на Солженицин растат до десетки милиони, уж умрели в трудовите лагери, като от тях 3млн. – само през 1937-38 г. В хода на мръсната пропагандна война против СССР се посочваха още по-големи цифри. Рускинята Олга Шатуновская например назовава цифрата 7 млн. умрели по време на репресиите 1937-38 г.

Документите от съветските архиви говорят друго. Нужно е да споменем, че броят на осъдените на смърт трябва да бъде щателно проверен в различните архиви; освен приблизителните цифри изследователите трябва да имат обобщени данни от тези архиви. Тук има възможност за завишаване броя вследствие на риска от двойното броене и по този начин оценките да се окажат по-големи, отколкото са в действителност.

Според Димитрий Волкогонов, персона, назначена от Елцин да завежда старите съветски архиви, между 1 октомври 1936 г. и 30 септември 1938 г. е имало 30 514 души, осъдени на смърт от военните трибунали. Друга информация идва от КГБ: съгласно информацията, предоставена на пресата през 1990 г., на смърт за контрареволюционна дейност са осъдени 786 098 души за 23 години – от 1930 до 1953 г. От тях, според данните на КГБ, 681 692 души били осъдени през 1937-38 г. Това не е възможно да се провери, а последната цифра предизвиква съмнение. Много странно е, че само за 2 години са осъдени на смърт толкова много хора. Но следва ли да очакваме от капиталистическото КГБ по-верни данни, отколкото от социалистическото? В такъв слчай на нас ни остава само да проверим, разпростира ли се статистиката върху осъдените за 23 години, използвана от КГБ и върху углавните престъпници и контрареволюционери, или само върху контрареволюционерите, както твърди перестроечното КГБ през февруари 1990 г. От архивите също следва, че броят на осъдените на смърт обикновени углавни и контрареволюционери било еднакво. На това основание можем да направим извода, че броят на осъдените на смърт през 1937-38 г. е бил около 100 хил., а не няколко милиона, както твърди западната пропаганда. Трябва да се вземе под внимание, че не всички, осъдени на смърт, са били веднага разстреляни. Огромна част от осъдените на смърт са със заменена присъда за определен срок, изкарван в трудовите лагери. Важно е също да се разграничат углавните престъпници от контрареволюционерите. Много от осъдените на смърт са извършили страшни престъпления, като убийства и изнасилвания. 60 години след това този вид престъпления в повечето страни продължава да се наказва със смърт.

Пети въпрос: каква е средната продължителност на присъдите?

Срокът стана предмет на най-непристойни сплетни в западната пропаганда. Обичайните инсинуации бяха, че в Съветския съюз, който попадне в затвора, повече не излиза оттам. Това е поредната лъжа: болшинството от попадналите в затвора по времето на Сталин са били осъждани като правило за не повече от 5 години.

Статистическите данни, приведени от „Америкън хисторикъл ривю”, показват истинските факти. Углавните престъпници в РСФСР през 1936 г. са получили следните присъди: 82.4% – до 5 години, 17.6 % – 5-10 години, 10 години е била максимално възможната присъда до 1937 г.

Политическите затворници, осъдени от гражданските съдилища на СССР през 1936 г., получили присъди: 42.2 % – до 5 години, 50.7% – 5-10 години. Що се отнася до затворените в трудовите лагери ГУЛАГ, където са били изпращани хора с по-голям срок на присъдата, статистиката за 1940 г. показва, че с присъди до 5 години са били 56.8%, а от 5 до 10 години – 42.2 %. Само 1 % от затворниците получавали присъди над 10 години. За 1939 г. имаме статистика, получена от съветските съдилища. Според нея до 5 години са били 95.5 %, от 5 до 10 години – 4%, над 10 години – 0.1%.

Както се вижда, мнимата вечност на затворническите присъди в Съветския съюз е поредният мит, насочен към разрушаване на социализма.

Да извлечем историческия урок

Обсъждането на съветската изправително-трудова система при Сталин, за която са написани хиляди лъжливи статии и книги, произведени стотици филми, предизвиква важни изводи. Фактите още веднъж доказват, че приказките за социализма, публикувани в буржоазния печат, са лъжливи. Реакционерите могат с помощта на печата, радиото и телевизията, които са им подвластни, да докарат до объркване, изопачаване на истината и да накарат много хора да възприемат лъжата за истина. Това е особено вярно, когато се отнася до въпроси от историята. Всякакви нови исторически версии, произлизащи от реакционерите, трябва да се считат за фалшиви, докато не бъде доказано противоположното. Този внимателен подход е справедлив. Показателно е, че дори знаейки за руските изследвания, десните продължават да тиражират лъжи, наизустени през последните 50 години, макар те сега да са изцяло опровергани. След като отчетите на руските учени бяха публикувани на Запад, в различни страни на света бяха издадени огромен брой книги с единствената цел да поставят под съмнение изследванията и да дадат възможност на старите лъжи да изглеждат пред общественото мнение като нова истина. Тези добре пропагандирани книги са изпълнени с лъжи за комунизма и социализма от първата до последната страница. Всичко казано, възлага като задължение на всеки изповядващ марксистките възгледи за историята: длъжни сме чрез отговорна работа да превърнем комунистическите вестници в истински вестници на работническата класа, за да разобличават буржоазните лъжи. Без съмнение, това е важна задача на съвременната класова борба, която в близко бъдеще ще се разгори с нова сила.

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА:

*През 1974 г. Солженицин е лишен от съветско гражданство и е екстрадиран в Швейцария

**7-часовият работен ден е заменен с 8-часов на 26 юни 1940 г.; въведена е 7-дневна работна седмица за предприятията и 6-дневна работна седмица за трудещите се в тях.